Изгубила съм нещо.

Безвъзвратно.

Необратимо.

И малко нечестно.

Знаете ли... Много нечестно.

Изгубила съм го. Забравила съм го тук. И се сърдя на времето, че ми го е взело.

Звукът на училищния звънец.

Сякаш вчера го гонех. Исках да го изпреваря. Да вляза в стаята преди него. Да го заглуша, да го победя. И често спорихме.

Дали аз съм закъсняла.

Или той е избързал.

Дали аз съм бързала, или той е закъснявал.

Не решихме този спор.

А така ми се иска отново да поговорим. И да си спомня колко дълъг ми изглеждаше пътят от първия до втория етаж, когато закъснявах.

Колко страшно ми се струваше да закъснявам.

Толкова страшно, че не вярвах да има по-лоши неща от закъснение в учителския дневник.

Колко силно светеше слънцето, когато гледаше към моя чин.

Толкова силно, че не вярвах в тъмнината.

Не вярвах, че лъчите могат да се крият зад облаци.

Те винаги трябваше да светят в мен.

Колко малък изглеждаше светът, погледнат през прозореца на кабинета.

Толкова малък, че почти беше мой.

Сякаш можех да го превзема.

Можех да го прегърна.

Сякаш вярвах, че съм толкова силна, макар и толкова малка.

 

Това беше моят празник в делника! Моят всекидневен подарък!

Но го осъзнах, когато светът показа, че има ръбове.

Че има пропасти.

Когато слънцето разкри, че има тъмнина.

Когато не успях да прегърна света.

Когато се уплаших, че няма как да го превзема.

Тогава имах нужда да се върна към моя свят. В моето училище. С моите учители.

 

Защото няма друго място, което да е толкова близо до думата Дом.

Да изкачвам стъпалата със затворени очи.

Да помня къде подът скърца.

Да познавам стола си.

Да знам в коя стая е най-топло.

Да съм търсена.

Да съм чакана.

Да съм винаги добре дошла.

Защото няма по-мое от моето училище, което днес празнува и изобщо не ме е забравило. И ме кара да се чувствам сякаш празникът е мой. А той е наш.

Защото търсих но не открих.

Не открих друг прозорец, през който слънцето да свети така.

Защото питах, но не получих.

Никой друг не ми даде толкова подкрепа и сила, за да повярвам в себе си. За да мисля, че мога да покоря света. Колкото и да съм малка.

Защото слушах, но не чух.

Никъде не чух звън като този.

И когато той звъни всеки ден за вас! Когато ви кара да бързате! Когато го карате да бърза! Когато го чакате. Когато го молите да звънне! Или когато прекъсва най-сладкия ви междучасен разговор!

Не му се сърдете.

Той ще ви липсва.

Защото гледката към училището не е като гледката от прозореца на кабинета.

Защото разходката в училищния двор не е като тичането по стълбите.

Защото закъснението в дневника не е най-лошото нещо.

А контролното не е най-страшното.

Сега, когато ми казват, че съм голяма, ми се иска да бъда толкова силна, както когато бях малка.

Иска ми се един ден, в който догонвам звънеца!

И същия прозорец, през който светът е прекрасен за прегръщане!

 

 

Есето беше прочетено на тържествен концерт

по случай 95 години СУ „Крум Попов“, гр. Левски

Татяна Йорданова, 22 г.,

4-ти курс Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“,

възпитаничка на СУ „Крум Попов“